За Япония — като за Япония

И тези момичета, които завършват разни техникуми и училища за обща култура, наистина гледат на фирмата, в която попадат на работа, като на свой дом, а на патрона или наставника си — като на свой втори баща. Защото най-често истинският баща е далече. Киросава — моят нов приятел, шофьор в нашето посолство, не беше ходил при баща си повече от една година. Не беше виждал повече от една година и майка си. За да отиде при тях, трябва време, най-вече трябват пари… Пари не че толкова ги няма, но по-добре е, вместо да се харчат за пътувания насам-натам, да бъдат спестени. Спестената йена е най-милото нещо в Япония…

И фирмата, тази фирма-психолог, добре е доловила един такъв тънък момент от жизнената съдба на японското момиче. Тя му плаща наистина по-малко, отколкото на момчетата, за една и съща работа — така традицията се спазва, а от тази традиция собственикът или собствениците добре си връзват кесийката. Защото едно момиче от 20 до 26 години, когато японките най-масово работят, е най-сръчно, най бързо, най-жизнено. От такова момиче фирмите най-много печелят. След тая възраст те се омъжват. Ако не се омъжат, работоспособността бавно пада. Затова фирмите не се възхищават много на жени, минали 26 години, които още искат да работят. Затова, и тези, които са под 26 години, и тези, които са минали тази възраст, навсякъде в Япония се водят не като постоянни, а като временни работници. Ето защо те не получават полагащите им се за постоянна работа облаги.

Когато момичето постъпва за пръв път на работа, фирмата наистина го према като свое дете. Затова пък то ще й бъде предано и благодарно не само докато работи в нея, но и след като тя го освободи. Още докато е била ученичка, фирмата е наблюдавала какви са възможностите, наклонностите, недостатъците й. После ученичката отива в тази фирма на стаж, после пак в нея под ръководството на майстори получава, както ние казваме, своята „специалност“. Пак тя дава на момичето общежитие или малка квартира — собственост на фирмата. Това е привилегия от изключителна важност — както за момичето, така и за момчето. Тук то преминава серия от безплатни курсове — учи се да плете, да шие, да готви, изучава езици, правилата на държание и обноски, получава медицински знания за детето, което ще дойде някой ден. С майстора момичето свиква да споделя своите мъки и грижи, своите интимни увлечения и радости, така че то е не само по цял ден пред окото на майстора като работничка, пред това око е цялата негова интимност и душа. Нишките, които го връзват с предприятието, са десетки — видими и невидими, ала са все такива, че яко се държат и късане няма. Къде ще иде едно момиче, ако си позволи лекомислено да ги скъса? Единствената възможност е улицата. Ала Япония не е Франция, тия работи, от които едно момиче може да си помисли, че ще тури някоя йена в джоба си, като затвори очи пред шкембето на първия чичко, който е пийнал повече саке тая вечер, в Япония не стават като във Франция — на улицата… И те са бамбашка. И за тях си има система и ред — японската проститутка не е френска. Най-мечтаният изход поради това, казахме, е бракът. Към него се стреми преди всичко момичето. Ала и когато едно момиче ще се жени, родителите на жениха питат пак във фирмата какво е момичето, което ще им стане снаха. А там знаят всичко. От фирмата скриване няма… И не дай си боже един ден работите на фирмата да тръгнат на зле. И не дай си боже да се наложат съкращения. Тогава пред японката се изправя строг, страшен и жесток въпросът: „Накъде?“ Няма накъде! Такива случаи са най-честата причина за самоубийствата, които в Япония са толкова много. Изгонена от предприятието, уволнена поради съкращения или просто освободена поради неговото фалиране — оттук нататък жизненият път на жената или на мъжа е твърде кратък — малко топла вода във ваната, едно ножче и една вена. Другото е работа на вестниците…